Една прохладна есенна сутрин Аря и Бъди подскачаха весело по пътеката в парка, огряни от мекото слънце. Те обожаваха разходките си и обикновено ги съпровождаха с безброй истории и смешни случки. Тази сутрин не беше изключение.
– Знаеш ли – започна Аря, като подуши едно листо и се обърна към Бъди, – понякога моите хора си мислят, че съм много палаво кученце.
– Палаво? Ти? – засмя се Бъди, подскачайки около нея. – Какво правиш, за да си мислят така?
Аря се усмихна хитро и го погледна.
– Е, да кажем, че… имам слабост към чорапите. Много обичам да си играя с тях. Търся ги навсякъде – под леглото, в коша за пране, и дори проверявам обувките, защото миришат по същия начин. Вадя обувките една по една, за да видя дали вътре има скрит чорап.
– Това звучи доста забавно – отбеляза Бъди – А те какво правят, когато видят, че си играеш с чорапи?
– О, те започват да викат „Аряяяяя!“ и се втурват след мен, а аз тичам из цялата къща. Става игра на гоненица – обожавам да тичам от стая в стая, а те все не успяват да ме настигнат.
– Не те ли хващат? – засмя се Бъди.
– Хващат ме понякога, но това не е важно … Онзи ден ги чух да си говорят, че имат цяла купчина единични чорапи и мислят, че пералнята ги е “изяла”. Мислят да я разглобят, за да проверят дали са вътре… но дори не подозират, че ги крия в най-долното чекмедже на скрина.
– Хахаха – засмя се Бъди, като подскочи около нея. – Аз обаче не разбирам как можеш да намираш толкова много неща за криене. Аз обичам просто да се скрия сам зад възглавниците на дивана. Или понякога, когато вкъщи е прекалено шумно, да си стоя сам в стаята.
– Шумно ли? – изненада се Аря. – Какво толкова става при теб?
Бъди въздъхна.
– Преди няколко месеца мама и татко донесоха вкъщи едно бебе. Това малко човече понякога издава много силни звуци – а напоследък ме докопва с малките си ръчички и ме скубе по бузите. Какво да направя, не мога да се оплача на никого – всички само се смеят и казват „Колко е сладка!“.
Аря се разсмя, представяйки си малкото бебе, което дърпа Бъди за козината.
– Значи те си мислят, че е забавно, така ли?
– Да, но някой трябва да им каже, че не съм плюшена играчка, която бебето може да скубе – въздъхна Бъди. – Затова често се скривам зад възглавниците или просто отивам в другата стая.
Аря го потупа приятелски с лапа.
– Значи и ти си имаш своите скривалища? Аз пък мисля, че на твоето бебе много му харесваш. Както на моите хора им харесва, че все ги карам да ме гонят. Излиза, че всяко семейство е различно.
Бъди се замисли и кимна с усмивка.
– Така е. Хубаво е, че си имаме нашите хора, дори и да не ни разбират понякога.
– Знаеш ли какво още? – продължи Бъди – Миналата година, за Хелоуин, моите хора ми направиха костюмче на зайче – с ушички и всичко останало. И тъкмо ме облякоха с него, на вратата се появиха баба и дядо. Баба изобщо не ме позна и започна да вика: „Къде е Бъди? Кое е това сладко зайче?“ А дядо само се намръщи и промърмори, че „доброто старо време“ никога не е било такова. Всички се смяха, а аз стоях, облечен като зайче!
Аря се засмя.
– Бъди, сигурно си бил много смешен! Може би ще ти направят друг костюм за хелоуин тази година?
– Надявам се да не е нещо по-смешно! – въздъхна Бъди, но се усмихна.
Двете кученца продължиха разходката си, наслаждавайки се на историите си. Въпреки всички „сладки проблеми“, които понякога им създаваха техните хора, и двамата знаеха, че няма нищо по-хубаво от това да имаш свое семейство, което те обича – със или без разхвърляни чорапи, шумно бебе и заешки уши.
